Лисабонският договор – мечта на малцина, надежда за мнозина, необходимост за всички?

16.12.09 г.

„Единството на Европа беше мечта на малцина. Тя стана надежда за мнозина. Днес тя е необходимост за всички” са думи, изречени от един от бащите основатели на Европейския съюз, Конрад Аденауер. Тези изречения, изказани през XX век, звучат изключително актуално и днес. Бъдейки решителна крачка в интеграционния процес на ЕС по посока на федерация и респективно развивайки неговото политическото измерение, Лисабонският договор се превръща в олицетворение на думите на немския политик. Конвентът бе мечта, Договорът за създаване на конституция, отхвърлен в резултат на френското и холандското „не” през 2005 бе надежда на мнозина, а Лисабонският договор, въпреки първоначалното ирландско „не” и препядствията от Чехия и Полша бе осъзната необходимост за всички. Изхождайки от институционалния триъгълник на ЕС, а именно: Европейският парламент, който защитава интересите на гражданите, Европейският съвет, който защитава интересите на страните членки и Европейската комисия, която защитава интересите на ЕС, бихме могли да очертаем три вида необходимости:

Необходимост за гражданите, тъй като чрез Лисабонския договор, ЕС се стреми да бъде по-близо до европейците. А това се осъществява като: от една страна националните парламенти се превръщат в ключов играч и от друга страна като се предоставя възможността за т.нар „европейска гражданска инициатива”.
Първо, националните парламенти, които се предполага, че са по-близо до гражданите на страните членки могат да упражняват политически контрол върху законодателните предложения на Европейската Комисия с принципа на субсидиарност, като се въвежда т.нар. механизъм за “ранно предупреждение”, чрез който те ще представят свои мотивирани становища по отделните законопроекти в 8 седмичен срок.

От една страна това дава изключителното право на националните парламенти да участват в изготвянето на европейката законодателна рамка. От друга страна това е голямо предизвикателство пред гъвкавостта и дисциплината на администрацията на парламентите и експертизата на народните представители в съответните страни.

От изключителна важност е и сътрудничеството в рамките на т.нар COSAC форум на парламентарните комисии по европейски въпроси на националните парламенти, както и в геополитическата група „G12 плюс” към Интерпарламентарния съюз.

Второ, Лисабонският договор дава възможност на един милион граждани от различни държави-членки да инициират законодателно предложение към Европейската Комисията.

Трето, чрез нововъведената система за вземане на решения се дава допълнителна тежест на гражданите чрез т.нар. двойна легитимация, а именно квалифицираното мнозинство ще се достига, когато гласовете за дадено предложение представляват 55% от държавите-членки (т.е Съвета) и поне 65% от населението на Съюза (т.е Европейският парламент).

Необходимост за страните членки и кандидатки за членство в ЕС. Институционалната реформа, която се извършва с договора от Лисабон дава възможност за по-нататъшно разширяване на ЕС, както и за ясно дефиниране на отговорностите, за какво отговаря ЕС и за какво отговарят държавите-членки. До този момент всяка държава членка имаше право на вето, което позволяваше една държава членка да спре дейност, за която останалите 26 страни са постигнали съгласие. С договора от Лисабон ще са необходими най-малко четири страни, за да блокират дадено решение, което предполага много по-тясно сътрудничество между държавите и комуникация при разрешаването на общностни проблеми и/или иницирането на общностни политики и позиции.

Необходимост за превръщането на ЕС във фактор на международната сцена. Чрез договора от Лисабон, ЕС получава статут на юридическо лице, с ясно очертани ценности и принципи на единна организация. Дългоочакваният телефонен номер, на който може да се обади Кисинджър, когато иска да се свърже с Европа вече е в наличност в лицето на г-н Херман ван Ромпуй /председател на ЕС/ и на г-жа Катрин Аштън, когато се отнася до външните отношения на съюза. Пред ЕС се очертава предизвикателството дали ще продължи изцяло да води т.нар „мека политика” и да се изправя предимно пред предизвикателства, които биват преодолявани чрез поемането на политически ангажимент и инвестиции, или ще развие политика на сигурност и отбрана с необходим капацитет за сътрудничество/евентуална конкуренция с НАТО.

Базирайки се на казаното по-горе можем да заключим, че мечтата на един от бащите основатели на стара Европа, се превръща в реалност в Нова Европа на XXI век. Въпрос от тук нататък на политическа воля и силна подкрепа от страна на гражданите е интеграционният проект да достигне върха на пирамидата, а именно до пълна политическа и икономическа интеграция с ясно изразено чувство за европейска идентификация. В тази връзка основната задача на европейските и националните институции е да са медиатор между двете нива на общуване: това от нашето ежедневие, в пряка комуникация с гражданите и това на архитектите, глобално позициониращи Европа и виждащи нейното развитие в перспектива.

Събитията в края на 2009 година показаха, че настъпи време ЕС да направи крачка напред. Надявам се, че предстоящите събития през 2010, свързани с реализацията на модела на социална пазарна икономика /т.е запазване на пазарния принцип, но със социално отговорно поведение и грижа за гражданите в условия на криза/, евентуалното разширяване по посока на Западните Балкани и ситуирането на Европа на международната сцена ще покажат, че е време да се действа активно.

В противен случай липсата на европейско измерение и ревнивата защита на националните интереси от всяка държава членка поотделно биха по-скоро задълбочили, а не разрешили проблемите, произтичащи от процеса на глобализация. В тази връзка необходимост за всички ни е да работим и да се стремим към една Обединена Европа на ценностите, Европа на растежа и просперитета, Европа на солидарността и сигурността.


Моника Панайотова
Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година), Институт за икономическа полтика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Анализът е направен за блога на Институт за икономическа политика, София