Моника Панайотова: 2009-та „годината на Западните Балкани”?

15.09.09г.

Мнозина прогнозираха, че 2009-та ще бъде годината на Западните Балкани, така ли е, обаче, наистина?

Ако направим кратък прочит на случващото се на регионалната сцена, бихме могли да кажем, че фокусът днес се измества върху три момента, които ще възпрепядстват в една или друга степен европейската перспектива на страните кандидатки и потенциални кандидатки за членство от Западните Балкани: от една страна това е световната финансова и икономическа криза, от друга страна са т.нар „двустранни спорове” и на трето, но не по важност място – отхвърлянето на Лисабонския договор.

За да очертаем цялостно картината би било хубаво да видим как тези три отправни точки, изглеждат през погледа на европейските институции?

По отношение на първия момент, а именно световната финансова и икономическа криза еврокомисарят по разширяването, Оли Рен, заявява: „Не трябва да превръщаме разширяването на ЕС в изкупителна жертва на глобалната икономическа криза, тъй като то не заслужава това и не е виновно за нашите социални болежки. ”

По отношение на втория момент, а именно блокирането на три балкански страни, стремящи се към членство в Съюза – Хърватия, република Македония и Сърбия от страни-членки на ЕС – респективно Словения, Гърция и Холандия, Комисията по външна политика на ЕП изготвя доклад за консолидиране на стабилността и просперитета в Западните Балкани, в който се заявява, че страните-членки „не трябва да пречат или да блокират процеса на присъединяване заради въпроси, свързани с двустранни спорове“.

По отношение на третия момент, отново Оли Рен отбелязва, че поради «ирландското не» на Лисабонския договор разширяването на ЕС не е топтема в Европа в момента. Но страни като Хърватия и Сърбия не трябва да са изкупителна жертва на това. „Моето мото гласи: по добре да се експортира стабилност, отколкото да се импортира нестабилност. „

Базирайки се на казаното по-горе, бихме могли да отбележим, че очертаните препятствия са леснопреодолими, но така ли е наистина?

Изхождайки от максимата, че силни Балкани, означава силна Европа и, че европейската перспектива за членство на Западните Балкани с оглед преодоляване на нестабилността в региона, налагане принципа на либералната демокрация и респективно разпространението на европейските ценности в Югоизточна Европа, е от изключително важно значение за просперитета на ЕС, колкото и желан да бъде положителният отговор, на този етап той не е възможен.

Финансовата криза, поражда съмнения за бъдещите перспективи пред Западните Балкани, с оглед на случващото се с икономиките в Източна Европа – сриващи се валутни курсове, дефицити по текущата сметка, заеми в чужда валута и тежка рецесия, което в случай, че се достигне до евентуален колапс на изток ще дестабилизира еврото.

Мъглявата общностна позиция по разширяването и чисто пожелателните изказвания пораждат допълнителна несигурност. В настоящия момент никой не знае как ще продължи интеграцията на Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Албания. Тази неизвестност прави страните – кандидатки и потенциални кандидатки по-малко склонни към компромиси на национално ниво в името на присъединяването им към ЕС, особено в условия на парламентарни или президентски избори, когато трябва да запазят или спечелят доверието на своите избиратели. В тази връзка е необходима ясна визия за бъдещето на процеса на разширяване и респективно перспективи пред Западните Балкани.

По отношение на двустранните спорове, въпреки призивите от наднационално ниво, проблемите продължават да се задълбочават на междунационално.

Необходимостта от повече усилия в борбата с корупцията и организираната престъпност присъства като оценка във всички доклади на страните – кандидатки и потенциални кандидатки за членство, което от своя страна също трябва да бъде отбелязано при очертаване на перспективите.

Отхвърлянето на Лисабонския договор, от своя страна, прави институционално невъзможно приемането на повече страни, тъй като в сила си остава договорът от Ница, подписан за разширяванията през първото десетилетие на XX век.

Това респективно от своя страна води до друг важен извод, а именно че едно бъдещо разширяване на ЕС ще доведе до изменение в самия интеграционен модел. Макар настоящият модел да е ЕС – съюз от суверенни държави, не може да не бъде отчетен фактът, че съществуват редица моменти, чрез които бихме могли да отбележим, че стрелката започва да клони по посока на модела ЕС-федерация. Опитвайки се да характеризират политическата структура на ЕС, често политолози предлагат неологизми като «интензивна трансдържавност».

В контекста на Западните Балкани, обаче, вече стрелката ясно се насочва от договора от Ница към Договора от Лисабон и структурата на самия интеграционен процес се променя към федерация, а тя от своя страна предполага по-тясна идентификация.

В тази връзка бихме могли да кажем, че специално за страните от Западните Балкани, като част от бивша федерация от нации, с общ културен и исторически опит – Югославия, това ще бъде нов исторически опит да се идентифицират с по-широка общност. В тази връзка с цел избягване на грешките от миналото, европейската идентичност трябва да бъде всеобхватна, нерелигиозна, политически заредена идентичност. Трябва да бъде правена разлика между демос и етнос и избягвано етнизирането на европейската политика. На преден план като граждански права трябва излязат правата за влизане в Европа, а именно универсалните принципи на човешките права и на правовата държава. Единствено по този начин може този път моделът на «преодоляна нация» под формата на федерация от нации да се укаже успешен и универсално приложим.

В заключение, изводът, който може да бъде направен е, че макар на този етап присъединяването на Западните Балкани да е желано, но невъзможно, в случай, че тази година Лисабонския договор бъде ратифициран, 2009-та ще може да бъде наречена не само «годината на Западните Балкани», но и «годината на Европа», тъй като разширяването, което експортира стабилност, ще доведе до промени в самия съюз, както и в структурата на интеграционния модел – по посока на федерация, с необходимост от ясно чувство за европейска идентификация.

Моника Панайотова

Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година), Институт за икономическа полтика

Анализът е направен за блога на Институт за икономическа политика